Търсене в сайта

Важна информация

Признание

Разговор с г-н Илия Григоров за промените в програмите в училище, за това какво все още задължа учителите в класните стаи и за това какво обижда преподавателите в образователната система.

Господин Григоров, направени бяха много промени в учебните програми по български език и литература, според Вас удачни ли са?

 Основният недостатък на учебните програми е това, че са направени по епохи и по теоретични обосновки. Не са насочени към това да бъдат ситуирани в граждански контекст - децата да могат да откриват и да разпознават в тях историческите личности. Другото негативно е, че от тях се режат произведения, без да се мисли защо те трябва да фигурират и в какъв контекст трябва да бъдат свързани. А това, което е най-важно е, че програмите по литература трябва да бъдат насочени към търсене, към откривателство, децата да се учат да правят разлика между реалност и художествена условност. Сега те са насочени към възпроизвеждане - на модернизма, на българското Възраждане. При това положение детето не може нито да мисли, нито да напише нещо стойностно по тези теми. Ако бъде насочено към съчетаване на различни контексти - художествени, социални, нравствени, тогава нещата ще бъдат съвсем различни, защото ученикът ще може да преходи от една среда в друга.

Няма ли опасност при това обучение децата да объркат историческите епохи?

 Не, те ги учат и по история, и по български. А сега просто се предлага такава програма - дадени автори, с биографии, както бе старото обучение по литература. Това трябва да бъде променено изцяло. Трябва да се тръгне в обратната посока - авторът в контекста на съвременна епоха, на тогавашната Европа, на връзката с предишни и следващи епохи, и детето ще може да направи изводите си. Същият е и принципът с изучаването на героите - един герой от произведение е изолиран от следващия. Друг е въпросът доколко преподавателите са подготвени да правят тази връзка. Голяма част от младите колеги сякаш не го умеят. По-добре да им правят квалификации за подобни знания, отколкото за преливане от пусто в празно. Аз съм бил на десетки подобни курсове, които не са ползотворни, чисто и просто чрез тях се усвояват някакви пари. Обидното е също, че често пъти ни обучават хора, чиито знания са под нашето ниво.

Какво друго е важно при правенето на програмите?

 Много е важно да се правят връзките между писателите. Не може Йордан Йовков и Елин Пелин да бъдат изучавани в различни години. В момента Елин Пелин се изучава в 11 клас, а Йовков - в 12-ти. А книгата на моя колега и литературовед Георги Велев, която излезе неотдавна и която би трябвало да се изучава или поне да бъде в основата на програмите в училище, е изцяло върху тяхното литературно съперничество. Ако не се види как двамата взаимно се мотивират да пишат, се губи много голяма част от литературния контекст. Книгата е интересна с това, че тя учи учениците как да търсят, как да откриват, как да интерпретират дадения герой. А не да назубрят нещо. Знанието не трябва да бъде външно, а трябва да научим децата си сами да откриват това, което е най-интересно. Но ние, преподавателите, можем да усетим какво им е по-интересно, като ги накараме да четат някакви по-различни книги.

 Всъщност книгата на Георги Велев предлага изцяло различен поглед върху Йовков и Елин Пелин, както и върху Емилиян Станев. За съжаление вече Станев не фигурира в учебните програми, освен с "Чернишка" в четвърти клас, което определено не може да бъде наречено знаково произведение. На практика, като се режат произведения от учебните програми, всъщност се режат идеи. Режат се буквално части от българската народопсихология. Оттам нататък нещата вървят към едно тотално свиване на литературата и към преподаване на парче. И това не се прави само с българската, а и със световната литература. В "Пътешествията на Гъливер" в девети клас има само две глави - при лилипутите и великаните. Няма ги по-философските части. Идеята е да се ограничи четенето да минимум, да се улеснят учителите и децата да са готови за матурата, но не и да имат разбирането за литература. Защото повечето деца не искат да четат и да мислят, искат просто да бъдат подготвени за матурата.

 Моят много голям опит показва, че не могат да бъдат съчетани творческите задачи с практическото обучение. Аз искам да ги уча по един начин на литература, но те имат зрелостен изпит и кандидатстване в университета. Преподавам даден автор и едно дете ми казва "Ама това ще ми трябва ли за матурата?"

 А все пак изборът им на специалност може да предопредели целият им живот. Чудя се как да примиря творческите задачи и интересния начин на учене с изискванията на МОН. Дори и на хора с дългогодишен опит ни е трудно да го направим. А няма и механизъм, по който едно интересно литературно откритие да влезе в учебниците и учебните програми. Новите литературни открития не стигат дори и до самата литературна общественост. Литературните среди са разделени на лобита - представянето на един нов литературоведски труд обикновено не е уважен от конкурентите. Още през 1909 година Елин Пелин казва „Писатели у нас има, литература няма". Елин Пелин и Йовков са наричани „селски" писатели, но всъщност те са едни от най-европейските автори. Другият ни велик автор е Емилиян Станев, който не може да бъде разбран без прочитането на Достоевски.

Има ли в момента среда от български писатели?

 В момента писателите са малко или много откъснати от обществения живот. Навремето последният орач и копач е знаел кой е Вазов. В момента хората не могат да кажат дори един съвременен български писател, те просто са елиминарани от обществения живот. Културата се изучава като нещо изкуствено или измислено. Ако навремето го нямаше Вазов и не беше написал „Опълченците на Шипка", на Шипка нямаше да има нищичко. Той казва, че Ботев е убит на връх Вола. Ботев не е убит на Вола. Но каквото каже Вазов, това е. А днешният писател няма никакъв авторитет и това нещо е съществено при възприемането на литературата от децата – те схващат писателите като някакви си там драскачи. Децата се възпитават вкъщи, че литературата е някаква измислица, че не ти е нужна за нищо, въпреки че тя може да обясни най-тънките неща в живота. Без нея децата просто не могат да осмислят своя живот.

 А и младите вече не правят разлика между реалност и художествена условност. Те възприемат текста абсолютно буквално. Говорим си с тях за разказа на Елин Пелин „Ветрената мелница" и им обяснявам неща, които вече се усещат на подтекстово ниво. И учениците скачат „Къде го има това? Къде го пише в текста? Четох го два пъти, но не го намерих?" А има книги, които позволяват това да бъде преодоляно - например книгата на Георги Велев за литературното съперничество между Елин Пелин и Йовков. Но няма механизъм новите идеи в литературата да бъдат лансирани през министерството на образованието. Най-важното в новите учебни програми е това, че те не събуждат интерес към литературата. Децата живеят с убеждението, че трябва да научат някакви неща, за да си изкарат матурата. Именно заради това има нужда от такива литературни разработки - трябва да стигнат до училищата, до университета. Системата трябва да се променя отдолу нагоре.

А Вие проверявали ли сте какво е интересно на децата?

 Да, аз им изпращам филми, книги, които човек трябва да прочете или види през живота си. Едно от момичетата в момента чете „Изгубеният рай"на английски, много изгледаха „Форест Гъмп". Просто трябва по някакъв начин това да стигне до тях, да видят, че има по-различен поглед от това, което им се предлага в ежедневието. Но това трябва да стане система, не е на ниво да го направи един учител. На нас непрестанно ни правят квалификации и на мен ми е смешно, защото от тях рядко научавам нещо ново, но съм задължен да ги изкарам заради съответните точки. Обучават ме хора на много по-ниско ниво от моето. А всъщност единственото, което нас, учителите, ни задържа в училище, са децата. Не заплатите.

 Източник: www.standartnews.com

1

Наука

Спорт, изкуство